Ново

Северозападна България и „мостовете“, по които вървим, за да я преоткрием

25.08.2020

Петък следобед, работната седмица приключва и аз отново тръгвам на път, както всеки уикенд през последните месеци. Обожавам пътуванията, особено когато са към нови места, защото винаги срещаш непознатото във всичките му измерения – хора, ситуации. Този път ще пътувам за Видин. Ще има фестивал, чиято организация е поверена на фирмата на дъщеря ми. Горда съм от този факт, но още повече ме радва заложената идея и посоката, а именно – децата, децата на Видин. Запленена съм, защото да дадеш на едно дете мечта, да му сложиш крила, и то да полети от радост, защото вижда мечтата пред себе си, е не само трогателно, но и много заразяващо. Ще разкажа подробно за това малко по-късно.


Пътуването само по себе си, а не целта, е вълнуващото, защото по пътя всичко може да ти се случи. Тръгваме от София със слънчево време, като почти нямах колебания от къде трябва да мина, въпреки съветите да карам по Магистрала „Хемус“. Та, без много мислене, поех през прохода „Петрохан“, защото минавайки през такива пътища, виждаш истинската България, с пасторалните картини, китните планински села, като Гинци и Бързия, в които отстрани на пътя, стоят баби, досущ като моите от детските ми спомени и продават скромната продукция на своята градина или животни, които отглеждат. Мисля си, какво ще стане, когато тези баби си отидат, по чисто биологическия, естествен закон, кой ще отглежда овце и кокошки, кой ще пее на пчелите, за да събират вкусен мед? Надявам се, че земята ни, изобилната, ще повика отново всички нас, но най-вече младите, за да ни върне към корените, но и да ни храни, с истинска храна. Още на излизане от София започна леко да ръми, а през прохода вече валеше изобилно, но тези баби, смирено и чинно, кротко привели глави, продължаваха да седят пред къщите си и да очакват някой да спре и да си купи я буркан кисело мляко, я бучка сирене.


От малка обожавам бурното и дъждовно време, нивото на адреналина рязко се покачва, та ето така премина и цялото ни пътуване до Видин, цели 3 часа проливен дъжд. Прекрасно, защото е стихийно, защото те кара да си много по-внимателен и наблюдателен, защото те върти и преобръща и не можеш просто да се рееш, а влизаш в светове. От лирическото отклонение обаче влизам в абсолютна реалност на чисто физиологичните нужди. Трябва да спрем на бензиностанция. Да дойде такава, да дойде, ама няма. Стигаме до Монтана и изведнъж виждам, спирам, но не работи, ами сега, надявам се да има някъде след това, но не, до Видин няма една бензиностанция. Спътникът ми веднага реагира с предложение, нали се занимаваме с имоти, разписваме проект за обществени бензиностанции, издирваме парцели по пътя, които са подходящи и подпомагаме хем икономиката, хем „нуждаещите се“. Посмяхме се, но от друга страна това си е доста добра идея за разработване. Така или иначе си бях поставила задача, на връщане, да минем по друг път, през Враца, за да видя на място парцел на наш клиент, който ще продаваме. Имотът се намира на Околовръстния път на Враца, което го прави подходящ както за бензиностанция, така и за логистична база или производство.


Стигнахме във Видин, съпътствани от проливния дъжд до последно, като знаехме предварително, че ни очаква вечеря на кораб, за която тръпнех, главно заради преживяването. За съжаление обаче времето се оказа препятствие и аз „овесих“ нос, но след два дни бяхме възнаградени с пътуване по Дунава чак до моста „Видин-Калафат“.


Да се върна на предстоящия фестивал, децата на Видин и техните мечти. Преди всичко, бих искала да отбележа, че моите „наложени“ представи за градовете от така наречената „Северозападнала“ България, към които принадлежи и Видин, далеч се разминаха с това, което видях. Градът, за който между другото аз знам много, чисто в исторически план, е съхранил духа си, което ме зарадва изключително. Като започнем още от Възраждането, с яркия принос на Софроний Врачански и Михалаки Георгиев и преминем към 20-ти век и личности от световен мащаб като художника Жул Паскин и моя професор Андрей Пантев. В центъра на града, почти и като в столицата ни, в непосредствена близост, са разположение православен храм, джамия и синагога, символ на единството ни като хора, които не трябва да се делят помежду си, по никакви признаци.


Крепостта „Баба Вида“ е един от „мостовете“ на времето и не случайно беше избрана като място за провеждане на фестивала. Хедлайнерите на втората фестивална вечер, бяха Павел и Венци Венц, които за заснемането на клипа към новата си песен „Булгари“, бяха избрали места като Крепостта „Баба Вида“ и долината под Връх Околчица – все места от Северозападна България. Но нека се върна към децата на Видин, главните герои на двата дни. Тези малчугани се впуснаха в невероятното приключение, да участват в уроци по пеене и танци, за да си спечелят едно от четирите места на сцената, заедно с Дара през първата вечер и с Павел и Венци, през втората. Очите на децата греят, а ръцете и краката им неуморно репетират, за да сбъднат мечта и да се докоснат до своите идоли. Няма как човек да си представи, ако не го види – топли, греещи очи, с поглед нагоре към звездите, това преживяване носи заряд за месеци напред, той донесе заряд и на родителите им, но честно казано и на нас, които бяхме уж, просто странични наблюдатели. През деня, преди концертите, децата играеха на игрите от детството на родителите си, а и на само – играха на дама, пиян морков, народна топка, федербал, дърпане на въже, караха колелета. Така им се радвахме всички, това беше не просто празник за децата, това беше нагледен урок за възрастните, да преминем по „моста“ на реалността, в която не „слайдваш“ в телефона, а хващаш ръката на приятеля до теб и тръгваш с него напред. Усмивките и крилете на замечтаните ни деца, са мостовете, които водят към бъдещето ни, а не мостът към Калафат, за Европа. Не искам да пропусна факта, че първата концертна вечер беше съпроводена от дъжд. Екипът на организаторите беше притеснен, както и артистите, но чудото, наречено „Дете с мечта“, ни даде урок по щастие. Всички дошли за концерта, стояха докрай, деца и родители, повечето без чадъри, за да пеят със своите идоли, а Дара им подари много песни и невероятен купон.


Втората вечер, вече нямаше място на поляната пред крепостта, а Павел и Венци започнаха концерта от самата крепост, а после се присъединиха към другите на сцената. Всичко завърши с апотеозни фоерверки, под мощното пеене на „Булгари“.


Северозападна България и нейните хора са там, живеят, работят, радват се на малкото, не искат много. Да имат поминък, да образоват децата си и да живеят в родината си, защото във всяко видинско семейство има поне един, който работи в чужбина. Надявам се в градовете в този район, да се случват все повече подобни събития, за да се съживят. Собственикът на хотела, в който бяхме отседнали, с гордост каза, че градът му е много хубав и ще работи за това, да се развива. Всички хора от екипа му, бяха млади, много мили и любезни.


Самият Видин, както споменах, е град с минало и дух. Разхождайки се по крайбрежната алея и уличките около нея, открих много стари, съхранени сгради, с архитектурна стойност, някои от които, емблематични. Наблюдавах и хората, възрастни дами с аристократична осанка, господа с тежка походка. Те ме върнаха по „моста“ на времето, преди сигурно около 100 години и си представих всички тези дами и господа, под ръка край Дунава, после седнали в някое кафене, а след това в някой от дюкяните, за да си купят капела или плат за нова рокля. И аз бях с тях. Видин е бил за България европейската врата, сигурна съм, че не е затворена…


Казах довиждане на Видин и до скоро, и …потеглихме обратно. Решихме, разбира се, да минем по друг път. Нали пътуването е важно, пътят, по който вървиш, къде стъпваш, какво срещаш. Така или иначе, ще се приберем в София.


Сега, когато не вали, се насладихме на целия пъстър пейзаж. Пътят ни минава първоначално покрай Дунава и гр. Арчар, после продължава през Монтана и Враца, за Ботевград и Магистрала Хемус. Наслада за очите бяха Врачанските скали на залез, огряни от Слънцето и изрисувани с огненочервени краски. Минахме през много селца, в които има живот и аз все повече се обнадеждавам за бъдещето на този край. Както споменах, спрях на Околовръстното на Враца, за оглед на имот, който ще продаваме. Малко след Враца, преди Мездра, се намира и китното село Руска Бяла, в което също продаваме прекрасен имот – къща с двор от 3 дка.



Прибрахме се по тъмно, но с много светлина в душите. За да имаме порив за следващото предизвикателство. За къде ли ще тръгнем….?





Подобни статии: